Матадор. – 2003. – август-септември. – С. 10-11.
Андрей и Ольга Будугай
На среща с мечтата
превод от руски Елена Попова
Нашето семейство има непосредствено отношение към българската култура, защото главата му, Андрей Александрович Будугай, има баба българка, родена в едно от селата на Приазовието. Азбуката на българската култура внукът е възприемал от нея от първите си стъпки в живота. Неговата съпруга, Ольга Дмитриевна, макар и да не знае за преки кръвни роднини българи, не е била далеч от общуване с българи. А сега, след раждането на сина Богдан, и тя кръвно се сродява с българите. По какъв начин в нашето семейство се преплитат различният опит, разнообразните сведения за българите с мечтата за среща с красавицата България и нейната култура?
България на Андрей
Почти до седем годишна възраст ми се наложи да живея отделно от родителите си заедно с моята баба Василиса Василевна от с. Бердянско, Бердянски район (Запорожска област), където моята баба-българка е била омъжена за ковача-украинец Яков Яковлевич Кривобороденко. Дядо умрял още преди моето раждане, а баба ме възпитаваше почти до началото на обучението ми в училище.
Именно тя беше редом с мене в най-важните години на ранното ми детство. От нея аз възприех красотата на българския език, слушайки народни песни, приказки, поверия и други бисери на фолклора. Тя готвеше вкусни национални български ястия. Аз възприемах света чрез нейния жизнен опит и отношение към другите хора. От нея научих български език. Но преди постъпването ми в училище родителите ми ме взеха при себе си в Бердянск. В новото обкръжение аз вече не чувах български език и с времето го забравих. Умря и баба, а всичко получено от нея постепенно премина от съзнателното в подсъзнателното.
По-късно късчета знания за българската култура постъпваха при мен от различии източници. Най-главното от всичко, което узнах за България беше приноса в световната култура на просветителите Кирил и Методий, които са действали в лоното на България.
България в душата на Ольга
Още в далечното детство аз слушах за България от приятелите на мойте родители – съпрузите Каладжи. Тогава живеехме в Гуляйполе. Чичо Федя Каладжи работеше с моя баща, Дмитрий Павлович Савченко, в обувната фабрика. Баща ми беше кръстил дъщеря му Люба. Чичо Федя и съпругата му Лида често идваха у нас на гости. Именно от тези срещи аз получих първите си впечатления за българския народ, за неговите обичаи, традиции, изкуство. Харесваше ми, че това българско семейство има богат опит по градинарство и овощарство и делеше тайните по обработката на земята. Например от тях узнах, че в България не е прието да се сади орех от млад човек. Това го правят възрастни хора, знаейки поверието, че този човек, който сади или присажда орех след това не живее дълго.
Умееше семейство Каладжи и да се весели, и да поддържа дружески разговор, и остроумно да се пошегува, внасяйки радост в общуването. Вероятно склонността към хумора е присъща не само на семейство Каладжи, а и на българите изобщо, тъй като за столица на хумора в света е признато известното Габрово от България.
Мойте знания за българската култура с годините се попълваха. А най-интензивен този процес стана след моето преместване в Бердянск, където живеят много българи: те заемат трето място в района по брой население след украинците и руснаците.
Работейки през 1990-1993 г. в Бердянския краеведчески музей, аз научих историята на заселването на българите в Приазовието, видях старинни изделия от български майстори. Особено ме порази изложбата на българско художествено изкуство в Запорожския областен музей за народно творчество и етнография. Гледах я през м. октомври 1992 г., когато взех участие в украинската научна конференция "Етнографски изследвания на Южна Украина". Експонатите за изложбата са били събрани от селата от Приморски и Бердянски райони на Запорожска област. Със сърцето си почувствах как в празнично украсените "пешкири", "чаршафи" и други изделия пее душата на българските майсторки…
А след две години съдбата ме срещна с Андрей Александрович, в жилите на когото тече българска кръв и с когото скоро се оженихме.
В началото беше Словото…
Нашата мечта за България се основава не само на кръвната връзка, но и на духовната, с която тя е непосредствено свързана в нашето въображение. А такава връзка, по наше виждане, е приемането от България на християнството, разпространението му по славянските земи и просветната дейност на Кирил и Методий. Създадената от тях азбука и старобългарския литературен език, известен сега като църковнославянски, става истински духовен подвиг. И макар че тези събития са общоизвестни, човечеството още не е осъзнало докрай последствията от тях. Старобългарският език става фундамент за построяване на силна държава, умножаване културните ценности на българите и развитието на езика и културата на другите славянски народи.
10
Езикът създава средата, в която живее душата на народа. Езикът — това е въздухът, който диша тази душа и от когото черпи сила и вдъхновение. Не случайно думите "дух", "душа", "дихание", "вдишване", "въздух", "вдъхновение", на украински "натхнення" — имат един корен. И може да се каже, че просветителите Кирил и Методий са отворили за народа прозорец за приток на свеж въздух, дали са второ дишане на славяните, стимулирайки одухотворението на съзнанието им.
Духовна сила на България
Създаването на азбуката и старобългарския език тясно се преплитат с приемането на християнството. Неголямата страна на Балканите се превърнала за кратко време в център на борба между минало и бъдеще. Според нас за огромното значение на победата на християнството свидетелства това, че България навремето попада за пет столетия под игото на Османската империя. Съществува такъв духовен закон: ако след извършването от човека на дадено дело, не му се налага да се разплаща с удари на съдбата, то това означава, че Бог не е приел това дело. Разплатата на България за Словото и Вярата била извънредно тежка. Това е свидетелство за огромната духовна сила на българския народ. Именно тази сила е помогнала на българите да не станат в неволята си роби и даже под натиска на мюсюлманството да съумеят да съхранятсвоятасамобитна култура и религия.
Духовната сила на българския народ пулсира и в други проявления на живота. Особено ни впечатлява старата традиция на танца върху жарта ("Нестинарство"). Как тънко трябва да чувства цялата група танцуващи духа на огъня, за да се побратими с него и да правят заедно с босите нозе съгласувани танцови движения върху разгорените въглени, сякаш разменяйки с тях горещи целувки!
За проявление на духовната сила у българите може да се счита и наличието на повече отколкото в други народи на екстрасенси, а също дейността на известната ясновидка Ванга. Тя не само е спасила много хора от различии страни, но им е помогнала да почувстват смисъла на битието, по-широко да мислят, да отговарят за постъпките си. Публикациите за Ванга учат човек да се замисля за бъдещето на планетата, за всеки народ и всяка отделна душа, да се обръща внимание и се чувства органическата връзка между събитията от миналото, настоящето и бъдещето. Навярно самият дух на България е помогал на Ванга да вижда по-добре от зрящите.
На среща с мечтата
Още в детството си научихме, че българската земя щедро дава плодовете си на този, който старателно работи за нея: плодове, зеленчуци, грозде. Но особено ни порази това, че България е страна на розите. Това много ни хареса, нали розата е едно от най-красивите цветя в света, които са почитали още от древни времена. Тя не просто е свързана с много скъпи на сърцето понятия (красота, младост, любов), но и също е и символ на голяма християнска любов, цвете на Богородица, а по такъв начин и на Женското начало. Именно женствеността излиза на първо място в епохата на Водолея, която сега започва. И навярно на България, чийто символ се явява розата, предстои още да играе важна роля в бъдещето и на човечеството, носейки му добитата през столетията светлина на Духовността и нови културни достижения. Нали народ, който толкова е изстрадал и дал на човечеството цяла плеяда герои, не може да се спре в своето развитие.
В нашето въображение така може да се нарисува бъдещият образ на България: по покритата с благоухаещи рози земя срещу слънцето върви прекрасна и едновременно мъжествена, силна жена, която държи в ръка ярко горящия факел на Духа…
гр. Бердянск, Украина, 2000
11