Ольга и Андрий Будугаи

Духовност и пари

На Елена Матвиенко

Не си събирайте съкровища на земята, (…) но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.

[Мат. 6:19-21]

В Евангелието от Лука е описана сцената на едно от изкушенията на Иисуса Христа от първосвещениците и книжниците. Като се страхували открито да посегнат на Месията, те „изпратиха съгледвачи”, които задали на Иисуса следния въпрос: „…позволено ли е нам да даваме данък кесарю, или не? А Той, като разбра лукавството им, рече им: що Ме изкушавате? Покажете Ми един динарий: чий образ и надпис има? Те отговориха: на кесаря. Той им рече: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.” [Лук. 20:22-25]

Именно по този начин Господ предлага да решим проблема за духовността и парите – проблем, който е вълнувал човека в продължение на не едно хилядолетие и който се възправя особено остро в днешното време, представляващо преходен период към Ерата на Водолея и наричано в християнската традиция Апокалипсис или Армагедон, а на Изток – Кали-Юга, Черна Епоха. Още Вишну Пурана, която е на няколко хиляди години, дава следната характеристика на нашето време: „Имуществото ще стане единствено мерило. Богатството ще бъде причина за поклонение.” (цит. по [6, с. 76])

В по-широк смисъл проблемът за парите – това е не само въпросът за богатството, колкото проблемът за отношенията, в съзнанието на човека като микрокосмос, между неговия духовен свят и неговия бит, материалната страна на живота. Да намерят златната среда между материалното и духовното са се опитвали редица дейци на философията, религията, науката, изкуството. Нека си спомним такива произведения на художествената литература като романа Престъпление и наказание на Фьодор Достоевски, комедиите Сто хиляди и Стопанин на Иван Карпенко-Карий, комедията Венецианският търговец на Уилям Шекспир, пиесата Скъперникът рицар на Александър Пушкин, повестта Гобсек на Оноре дьо Балзак, драмите Живогълтачът, или Паякът и Олеся на Марк Кропивницки, комедията Скъперникът на Жан-Батист Молиер, поемата Мъртви души и повестта Портрет на Николай Гогол, новелите Огърлицата, Милион, Плетачката на столове, Ръка на Ги дьо Мопасан и др.

Няма да се опитваме да обхванем необятното и не поставяме пред себе си задачата да създадем еликсир срещу бацила на Златния Телец. Всеки човек с Божия помощ създава този еликсир за себе си индивидуално. Бихме искали само да споделим някои мисли на тази тема, възникнали у нас по пътя на търсенето на Истината.

Преди всичко да определим какво именно разбираме под думата духовност. Съществуват много определения, които в различна степен успешно или неуспешно дефинират този термин. В нашето схващане духовността започва с преодоляването, от страна на съзнанието, на чувството за егоцентризъм, за „духовно собственичество”, и влизането на това съзнание в Йерархията на Силите на Светлината като сътворец, „създаден по образ и подобие на Господа Бога”, Върховния Творец. Естеството на Бога – това е всеобемаща и всепроникваща Любов и процес на сътворяване-раждане на все по-ново и по-ново, все по-съвършено и по-съвършено, възлизащо на нови висоти на хармония. Развитието на съзнанието позволява на човека да стане сътворец-помощник на Демиурга: неслучайно името человек означава „чело-съзнание, вървящо през вековете-вечност”[1]. За развитието на съзнанието способства материалният свят, в който то се въплъщава. А материалният свят – това е преди всичко светът на формите, в които са затворени частиците дух (душите, всяка от които притежава свое индивидуално съзнание). Именно отношението на всяка душа към коя да е друга душа, група от души или към всички души, взети заедно, към макрокосмоса, определя както нивото на нейното съзнание, така и това, към лагера на кои сили – светлите, тъмните или сивите – принадлежи тя.

Различията между трите духовни лагера се определят не само от наименованията и „цветовата характеристика”, но и от вътрешното устройство както на самите лагери, така и на отделните им представители. Така, за лагера на Силите на Светлината е характерно чувството на духовно равенство между душите независимо от това, на какво йерархично ниво се намира съзнанието на всяка от тези души. Всички взаимоотношения в този лагер се изграждат върху принципите на целесъобразността и свободната воля на всяка от братските души. Всяко съзнание твори на своето ниво, като доброволно внася своята лепта за общото дело на еволюцията на макрокосмоса-Вселена[2].

Отношенията в лагера на тъмните сили представляват пълна противоположност на отношенията в предишния лагер и са построени върху насилието, желязната дисциплина, безпрекословното изпълнение на заповедите на висшестоящия йерарх и забрана на личната инициатива и творчеството. При това съзнанието на всеки от представителите на този лагер се стреми да погълне-всмуче в себе си всички останали души, да ги притежава, като по този начин стане единственото и най-огромно „аз” в цялата Вселена, като подчини на себе си и Върховния Творец.

Лагерът на сивите– това е по-скоро не лагер, а сборище от души, към които спадат и повече от 9/10 от човешките души. Съзнанието на сивите[3] е близко до това на тъмните по потребителството и желанието за притежаване, но се различава по стремежа да се избяга от каквато и да било отговорност. С други думи, това е сборище от „професионални предатели”, които само чакат удобен момент да заграбят нещо, но същевременно не искат да рискуват нищо.

За принципите на изграждане на трите лагера добре е написал изтъкнатият руски духовидец Даниил Андреев (1906-1959) в своя фундаментален труд Розата на Света в главата Произходът на Злото. Мирови закони. Карма [2, с. 85-91]. Ние ги споменаваме, за да ни бъде после по-лесно да изложим отношението на представителите на тези три лагера към материалния свят и в частност към парите.

Още през VI в. пр.н.е. изтъкнатият древнокитайски философ Лао Дзъ формулира следния духовен принцип: ние владеем само онова, от притежаването на което сме се отказали. В книгата Дао дъ Дзин този мъдрец казва: „Няма по-голям грях от желанието, няма по-голямо проклятие от недоволството, няма по-голямо нещастие от това, да искаш нещо за себе си. Ето защо онзи, който знае, че достатъчното е достатъчно, винаги ще има достатъчно” (стих 46). Римският стоик Епиктет е считал за свободен само онзи човек, който желае единствено онова, което може да получи. През XVII век английският философ Джон Лок наричал „свободен” човека, който умее да управлява своите страсти.

С други думи казано, ние имаме само онова, към което не сме привързани, и което, притежавайки го физически, не се боим да изгубим, а не притежавайки го физически, не изгаряме от страстта да го придобием. Именно този принцип дава според нас ключа към разбирането на проблема за парите. Един от крайъгълните камъни на същността на тъмните е чувството за собственост[4], което и представлява проявление на желанието за притежание – подчиняване на дадена душа, затворена в някоя от формите, на своята лична воля.

Съзнанието, вървящо по пътя на Светлината, не е привързано към нищо, защото се доверява на Божията Воля и знае, че Бог, когато е нужно, ще му даде всичко необходимо за неговото по-нататъшно развитие, а онова, което вече не е нужно – ще предаде на онези съзнания, на които то ще бъде необходимо за настоящото им ниво на развитие. Докато съзнанията на тъмните и сивите се стремят към натрупване на все по-голямо количество форми и поробване на затворените в тях души: разликата е само в това, че тъмните го правят по пътя на откритото разбойничество, а сивите – предимно по метода на кражбата. А парите, които първоначално са възникнали като своеобразен еквивалент на труда, на разхода на физическа и психична енергия за изработване на стоката, опосредствано способстват за постигането на тази цел на притежаване-поробване.

Струва си да отбележим, че парите сами по себе си притежават определена магическа сила, която на първо място е насочена към разпалване на страстта за притежание у сивите и нападение, с използване на малодушието и предателството на тези сиви, срещу лагера на Силите на Светлината. Като пример можем да вземем серията книги Мисли и забогатявай, които не предлагат на човечеството нищо друго, освен занимание със сива магия.

Човекът е поискал да притежава определена сума пари или някаква вещ и започва постоянно да мисли за нея, като насища създадената от него мисъл-форма с еманациите на своята психична енергия.

Отваря се енергиен вихър, чиято сила нараства според това, как човекът го подхранва с все нови и нови психо-енергийни еманации.

На определен етап силата на вихъра става достатъчна, за да засмуче той онова, което неговият създател е пожелал да притежава: духът от бутилката излиза, за да изпълни три желания (= пробив на трите слоя на аурата на създателя на такава мисъл-форма) и да стане притежател на душата на нищо неподозиращия „самоук маг”. При това създаденият от него вихър всмуква, отнема желаното от онези, които го притежават физически, но имат по-малко сили от силите на вихъра.

Самият създател на вихъра като че не е виновен за случилото се: той не се е стремил да отнема нищо от никой конкретен човек и като че ли не е отнемал (както на него му се струва и както изглежда на непосветения човек), а жадуваната от него вещ „сама” е дошла при него. Но такова „очевидно” оправдание не е нищо друго, освен фикция, която съвсем не освобождава крадеца от възмездие: тъмните само временно отсрочват обратния удар. И колкото по-дълго този удар остава ненанесен, толкова по-силен и по-неочакван ще бъде той впоследствие: да си спомним известната на всички поговорка „Когото Бог обича, него повече наказва”, изкривено разбирана от повечето хора. Върху чистата повърхност веднага става видимо всяко петънце и е по-лесно то да бъде отстранено, а върху мръсната – едно петно повече или по-малко не се забелязва и за да бъде очистена тя, са необходими много повече сили и време, отколкото за леко зацапаната повърхност.

След първата победа-придобивка на начинаещия сив маг неговата сила нараства и възниква желанието за притежаване на нещо по-голямо, отколкото е пожелал първия път. Идва втората, после третата „победа” и злият дух влиза в душата му. Способността му да концентрира своята психоенергия-воля и да се съсредоточава върху мисъл-формите нараства. Сивият маг усеща усилване на своята магическа сила и се решава вече на открит грабеж, превръщайки се в черен…

По този начин се извършва поетапно така наречената „продажба на душата”. При това мракът използва сивия маг като своеобразна врата за внедряване в сферата на хората, прави от него Юда-предател – та нали тъмните не могат да се внедрят непосредствено в човешката сфера и им трябва някакъв посредник, който да „отвори нощем вратите на врага”, като се продаде за 30 сребърника. Наистина паричната сума или нейното вещево съответствие няма задължително да съответстват на назованата сума, станала вече нарицателна, а ще се равнява на величината, която по определен начин е съизмерима с потенциала и нивото на съзнание на предателя и за която той самият е съгласен да се „продаде” (при това, нека отбележим, винаги оставайки измамен).

Когато говорим за парите, трябва да отбележим, че те, бидейки рожба на размяната на една стока за друга (бартер) – създадени за облекчаване и ускоряване на размяната, – след време са станали едно от най-важните средства за подмяна: първоначално относително равностойната размяна се превръща в измама-подмяна.

Ще поясним как става това. Парите са възникнали на определен етап от размяната-търговия като своеобразна парична стока: първите пари са били изработвани от благородни метали (злато и сребро), които сами по себе си били стока. Според свидетелството на Херодот и други древни автори изработването на първите монети[5] започнало в малоазийската страна Лидия през VII в. пр. н.е., като материал за тях служел електронът – сплав от сребро и злато. След няколко десетилетия започнало монетосеченето в гръцкия град Егина. От Лидия и Егина монетите бързо се разпространили из цяла Гърция, в нейните колонии, в Иран, а след това у римляните и сред славянските племена [5, с. 110]. Монетите от благородни метали били точен изразител на природата на парите: монетата притежавала едновременно и парична, и стокова стойност.

След време парите започнали да се изработват от по-евтини метали и да изгубват своята стоковост, но запазили своята знаковост. По-късно се появили банкнотите, които също запазили своята знаковост, но стоковостта им вече била сведена почти до нула. Печатайки банкноти, държавната банка се задължавала да потвърди стойността на паричната единица в държавата със златно покритие – количеството злато, налично в тази страна и падащо се на всяка банкнота. Но много сложно е да се контролира количеството злато в страната и това позволява на банките да печатат банкноти, неподкрепени реално с нивото на златно покритие, което е официално обявено от държавната банка.

Да си спомним по този повод интересния и поучителен факт, когато президентът на Франция Шарл дьо Гол през 1960-те години събрал всички налични в страната щатски долари и помолил Съединените Американски щати да ги обменят срещу злато. След това САЩ дълго време се „сърдят” на Франция, тъй като реалният курс на долара бил много по-нисък от обявения.

Или ето още един факт, който може да бъде намерен в пресата и се отнася за същите тези САЩ: за печатането на една 100-доларова банкнота те изразходват 3 цента, а изнасят стока за 100 долара, и ако всички страни по света едновременно биха поискали да разменят притежаваните от тези страни долари срещу някакви ценности, то САЩ веднага биха прекратили съществуването си. Несъответствието между реалния и обявения курс позволява да се правят подмени: чрез „празните”, непокрити със златен запас пари, да изсмукват имащи реална стойност стоки и суровини от по-слабите икономически страни към по-силните (а често – и по-наглите, агресивни, „безсъвестни”) страни.

След време подобни подмени довеждат до това, че в целия свят се възцаряват валутите на икономически най-развитите страни. В крайна сметка на власт ще дойде валутата на една-единствена страна, която изобщо няма да съответства на своето златно покритие, но ще контролира златото и всички останали валути. Тя самата пък на свой ред ще бъде заменена от еквивалент на еквивалента: парите, бидейки еквивалент на труда-стока, ще бъдат заменени от електронни пари – във висша степен условни и нематериални пари. С помощта на такава метаморфоза същите онези „компютърно напреднали” хакери ще могат бързо и, тъй да се каже, доста чувствително (наистина, до време), да се обогатяват, без да излизат от къщи.

Мимоходом си струва да отбележим, че според учението на Агни Йога, която ни е дадена за този преходен период, кражбата на пари или вещи е нещо лошо на първо място не поради това, че някой бива лишен от нещо, а защото кражбата засилва чувството за собственост както у открадналия, така и у този, от когото са откраднали. Именно чувството за собственост е имал предвид Христос, когато е казал, че „мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство! Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” [Лук. 18:24-25]. При това ще отбележим, че същата тази Агни Йога съветва да се дава милостиня не с пари, а с вещи, хранителни продукти или да се помогне на човека с физически труд – за да се способства по-малко на развиването на собственическото чувство.

Когато говорим за бедните, следва да подчертаем, че не всеки богат човек представлява собственик: да си спомним поне примерите на Буда или на ученика на Серафим Саровски, помещика Николай Мотовилов. Собственик – това е само оня, който е обсебен от страстта за притежание. Може да не притежаваш нищо и все пак да бъдеш собственик, а може да имаш милиони и да не си собственик и дори да попаднеш в Царството Небесно. В това отношение е показателен примерът на Буда и двама негови ученици. Единият живеел в голямо богатство, а другият нямал нищо, освен дрехите на гърба си. При това Буда всеки ден укорявал бедняка за чувството му за собственост. Най-накрая обиждащият се всеки път ученик-бедняк не издържал и го попитал: защо Учителят постоянно се кара за чувството на собственост само на него, който си няма нищо, а нищо не казва на богатия ученик. На този въпрос Буда отговорил, че този богат ученик не е привързан към своето богатство, а запиталият, макар и физически да не притежава нищо, постоянно гори вътрешно от страст за притежание на богатство и с цялото си същество е привързан към него.

И така, важна е не толкова паричната сума сама по себе си, колкото отношението към нея. Да си припомним случая, когато болните са жертвали в храма много скъпи вещи, за да покажат силната си вяра и любов към Бога, а Иисус Христос е казал, че повече от всички е пожертвала за Бога вдовицата, положила на жертвеника само една лепта – най-малката монета: защото богатите жертвали от излишъка си, а вдовицата нямала нищо друго, освен тази монета.

Понятията за богатство и бедност са в определена степен относителни и критерият за това, носят ли парите вреда конкретно на някакъв човек, или не, ще бъде, по всяка вероятност, единствено неговото вътрешно състояние (мисъл и чувства) по отношение на тези пари. Важно е човек да мисли за делото, което извършва, а парите да възприема само като едно от средствата за своето въплъщаване. За пияницата и няколко лева са много, та веднага, щом се появят, той моментално ги пропива. А някой действа на нивото на държавата и при него няколко милиона долара не предизвикват никакво обсебване и той мисли за това, как най-добре да ги използва. Въпреки че, като отчитаме магическата сила на парите сами по себе си (не случайно на същите тези долари на САЩ има множество различни масонски знаци), следва да кажем, че всяка парична сума притежава и своя определена магическа сила. Но въздействието на тази сила върху хората е относително и зависи от нивото на съзнание, духовната насоченост и идеите, на които отделният човек служи. Неслучайно Иисус Христос е казал, че „всекиму, който има, ще се даде, а от оногова, който няма, ще се отнеме и онова, що има” [Лук. 19:26].

Мнозина, бидейки бедни, се страхуват да бъдат нищи. Да си спомним, че в Русия някога църквата благославяла някои духовно силни хора за „нищенството” като един от пътищата на духовна практика. Взелият върху себе си този кръст подвижник се осланял напълно и единствено на волята Божия и на своя труд, достигайки състоянието, представляващо идеала на религиозното чувство. Именно затова Иисус Христос в своята проповед на планината подчертавал: „Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно” [Мат. 5:3]. Блажени са онези, които, както нищите чакат милостиня, просят от Бога Мъдрост и Любов. Да си спомним за великия мъдрец и светец от древността цар Соломон, който поискал от Бога не богатства, както другите царе, а само мъдрост. Като дал на Соломон мъдрост според неговата молба, Господ му придал и всичко останало.

Големият праведник, осланящ се на своя ум и на своите сили, стои по-далеч от Бога, отколкото последният грешник, в дълбините на чиято душа са живи способността да обича и упованието на Божията Воля. Такъв грешник по-лесно ще се покае за греховете си и като блуден син ще се завърне при Небесния Отец, отколкото праведникът, който със силата на волята е способен да застави себе си да постъпва според Божите заповеди, но при това е изгубил способността да прощава на другите техните грехове.

Въздействието на парите върху някои хора може да доведе до една от формите на обсебване, които на пръв поглед са съвсем различни, но представляват двете страни на един и същи медал – или към натрупване, или към разточителност. Неслучайно духовидецът от средните векове Данте Алигиери в своето мистично пътешествие из иноматериалните светове видял скъперниците и разточителите на едно място (в четвъртия кръг на ада), където:

Тъй също, както в морския усой,

между Харибда страшната и Сцила,

вълните една в друга, кат` реват,

се блъскат със неукротима сила,

тъй тласкат тежести по мрачний път

и едни в други блъскат се душите,

а кат` се дърпат, чуй им се гласът:

Защо ги стискаш тъй в ноктите?

Защо пилееш глупаво? – Безспир,

тъй от един до други край разбити,

въртят се грешниците в мрачний шир

все с тия същи думи на устата,

а после всеки връща се надир

и изново захваща пак борбата. [1, с. 37]

За скъперниците говори и Лао Дзъ: „Онзи, който е привързан към нещата, ще страда много. Онзи, който пести, ще претърпи тежка загуба. Доволният човек никога не се разочарова. Онзи, който знае къде да спре, не си навлича беди. Той винаги ще бъде в безопасност” (стих 44).

За онези, които познават мярата, той казва също: „от пестеливостта идва щедростта” (стих 67). За правилното отношение към духовните ценности говори и един такъв наш (украински – бел. прев.) омоним като добро, който в материален смисъл означава имущество, а в духовен – притежаване на високи духовни качества. Тоест добър човек не е онзи, който може да бъде наречен духовен скъперник или разточител, а този, който намира правилната мяра във взаимоотношенията, някаква среда между излишната принципност и безпринципността.

Следва да отбележим, че всяка душа на определен етап от своята еволюция преминава през изпитание с безпаричие, а на друг етап – изпитание с излишък от пари. И често второто изпитание се оказва много по-трудно от първото. А в наше време, което е преходно към епохата на Водолея, когато се осъществява ускоряване на еволюцията и силна поляризация на обществото (разделяне на библейските „кози” и „овци”), на практика всички хора са принудени да преминат през едно от двете изпитания. При това процесите на глобализация способстват за все по-голямото задълбочаване на тази поляризация. За човешките взаимоотношения в общество, в което се абсолютизира потреблението, е характерно неимоверното увеличаване на стоковите потоци, при което единици могат да се обогатят за кратко време, а огромното мнозинство хора се оказват под границата на бедността.

Макар че, трябва да признаем, подобни по своята същност проблеми са характерни не само за нашето време. Обръщайки се към същия този Лао Дзъ, в неговия споменат по-горе неголям по обем трактат Дао дъ Дзин намираме достатъчно много места, отнасящи се до въпроса за духовността и парите. „Когато дворът блести от великолепие, нивите са пълни с плевели, житниците са пусти. Някои се обличат в лъскави дрехи, носят остри мечове, затъват в ядене и пиене. Те притежават повече, отколкото могат да използват. Те са разбойнически барони. Със сигурност това не е пътя на Дао” (стих 53). „Защото управниците изяждат парите от данъците. Затова гладуват хората” (стих 75). „Съвършено-мъдрият е справедлив и не отнема нищо от другия. Той е безкористен и не вреди на другите” (стих 58). „Ето защо мъдрецът носи груби дрехи, а безценния камък държи в сърцето си” (стих 70).

От древни времена се е смятало, че с духовна практика обикновеният мирянин може да се занимава при средно ниво на доходи: бедният човек е твърде обременен от грижи за материалната страна на живота си, а богатият се намира в илюзията, че всичко може да се купи с пари, в това число и духовността. Докато днес утежнените условия на физическо съществуване са призвани да ускорят периода за духовното съзряване на човечеството. При това парите и стандартът на живот образуват своеобразни касти, отсеци на обществото. Като не може да се каже, че да си богат е по-добре или по-лесно. Та нали богатият се намира в постоянно напрежение, създавано от парите и грижата за тяхното запазване и умножаване, а също тъй е подвластен на онези правила и огромни ограничения, които му диктува приетият в неговия кръг-каста живот.

Така че щастието не е в парите и в тяхното количество, а в запазването от човека на способността да твори и в свързаната с нея свобода на волята, а също така в умението да намираме правилната мяра във всичко, да „отдаваме дължимото” на кесаря и на Бога, да знаем кому каква част да отделим. Неслучайно самата дума щастие има в себе си същата „част” и подразбира хармонично съчетаване на частите в духовно цяло, причастност на всяко съзнание към делото на еволюцията и към замисъла на Върховния Творец.

Украйна, гр. Бердянск, 28.05.2000, неделя –

гр. Переяслав-Хмелницки, 09.03.2009, понеделник.

Литература:

1. Алигиери Д. Божественная Комедия. – М.: Интерпракс, 1992. – 624 с. (В нашия превод стиховете на Данте Алигиери са цитирани според превода на Константин Величков – бел. прев.)

2. Андреев Д.Л. Роза Мира /Сост. и подгот. текста А.А. Андреевой. – М.: Иной Мир, 1992. – 576 с.

3. Библия (цитатите от Библията са дадени според синодалния превод – бел. прев.).

4. Лао-Цзы. Дао дэ цзин / Древнекитайская философия. Т. 1. – М.: Мысль, 1972, – с. 114-138.

5. Лямець С.Л. Грошовий обіг в Україні за Античної доби / Журнал „Фінанси України”. № 12, 1998, с. 110-113.

6. Сидоров В.М. Мост над потоком / Журнал „Москва”, № 4, 1988, с. 7-78.

Превод от руски – Бойко Златев.

За първи път на български това есе е публикувано в електронното списание „Палитра”, бр. 1 (38), 2010 година: http://www.palitrabg.net/38ab.htm.