Не просто етикет

Андрий Будугай

Не просто етикет

В кръговрата на житейските събития хората практически забравят, че са именно хора, а не просто живи същества. Човекът се отличава от животното преди всичко по своето ниво на съзнание. Самата дума човек (на руски человек) означава не нещо друго, а съзнание (чело), идващо през времето (век). Тоест, с други думи, човекът е безсмъртен дух, имащ в себе си потенциала на демиург, създаден по образ и подобие на Твореца на Вселената. Именно съзнанието му дава възможността да мисли и да расте в процеса на това мислене. Да се научиш да мислиш е невъзможно без помощта на езика. Колкото повече се замисляме над това, какво представлява езикът, толкова повече се удивляваме на това, колко необикновено нещо е той.

Езикът е инструмент, за да опознава човекът и Вселената, и самия себе си като нейна съставна част, и този инструмент може многократно да се усъвършенства и модернизира. Колкото повече човекът отделя внимание на това, какво, по какъв начин и с помощта на какво той прави нещо, толкова повече той се превръща от роб на обстоятелствата или своите страстни желания в творец, в когото се сливат в едно цяло самият той и средството за неговите творения.

Често можем да чуем на изреченото от някого „Благодаря!” отговора „Няма за какво”. И такъв отговор в нашите очи изглежда като проява на вежливост, признак за културата на отговарящия: един вид, не ми представляваше труд онова, за което ми благодарите. Но такава оценка е възможна само затова, защото ние профанираме, десакрализираме както отделните думи, така и целия език въобще.

Например в руския език думата спасибо /благодаря/ е не нещо друго, а кратка молитва (Спаси, Боже!) за този, до когото се адресира тази дума на благодарност. Тоест тя трябва да бъде насочена не просто към човека-адресат, а да отиде в началото на Небето, а оттам вече при този, за когото е предназначено това „спасибо”. Работата е в това, че съгласно езотеричната наука, човекът общува с другия човек не пряко, както мислят повечето хора, а или посредствомСилите на Светлината, или при участието на Силите на Мрака. И руската дума „спасибо” подразбира, че изговарящият тези думи се обръща към Твореца с молба да защити този, на когото се казва „спасибо” от въздействието на представителите на Царството на Врага на човешкия род.

Българската дума благодаря има в определена степен аналогично значение. Ако човекът,в отговор на добро действие, подарява някакво материално благо, тази дума може да се разбере като имаща материално значение. Обаче, когато човекът не дава нищо, освен тази дума, тука възниква друга ситуация: той подарява „сгъстена”енергия, късче от своята аура. И това късче има размер, пропорционален на степента на благодарност у произнасящия тази дума.

Ала има откъс от аурата и при първата ситуация, защото всяка вещ носи в себе си енергията на своя притежател. И тук е важно с какви енергии притежателят дава този предмет: той може да го подари и с вътрешно чувство на нежелание да се раздели с тази вещ или с някакви други негативни енергии.И тогава думата „благодаря”ще има обратното значение: давам не благо, а отнемам енергия от човека, комуто „благодаря”.

От само себе си се разбира, че при неосмислено произнасяне на молитвата нейната енергетика практически напълно е сведена до нула поради това, че в нея, на първо място, практически не се влага силата на съзнанието на говорещия, а, на второ място, последният не я насочва към Небето, където, собствено, самата тя е трябвало да се зареди с енергията на благодатта. А впоследствие изказващия думата «благодаря» го очаква още едно изпитание, което става за него смъртна присъда: онзи, към когото този посланик се е стремил, не го приема, отговаряйки „Няма за какво” (или „Не заслужава благодарност”).

Втори пример за лишаване от духовност на сакралните думи са нерядко употребяваните изрази по дяволите или дявол знае. Човек се обръща към нечистата сила и изобщо не се замисля над това. Но това съвсем не значи, че такива обръщения минават без внимание от страна на тази сила. Има подобни ситуации, в които се казва, че ако човек не се интересува от политика, то това не означава, че тя не се интересува от него. Езикът не може докрай да изгуби своята магическа сила, защото е предназначен за взаимодействие на човека с другите същества – не само с хората, но и с животните, с растенията, с духовете на стихиите и с представителите на Йерархиите на Силите на Светлината и на Силите на Мрака. Да си спомним като пример поне Приказката за Ох, когато човекът, произнасяйки междуметието „Ох!” – част от речта, с която практически никой не се съобразява особено, – изведнъж вижда към кого, по своята същност, е адресирано това междуметие. И адресатът с име „Ох!” не пропуска възможността да отмъсти за непочтителното отношение към него.

Ние сме свикнали да възприемаме приказките като нещо не повече от забавление, предназначени за по-весело прекарване на времето. Но думата забава в руския език има като едно от своите значения и „играчка”, тоест това, което е призвано да помага да се развива съзнанието на детето. Не е трудно да осъзнаем, че в ранно детство човекът все още не притежава тази степен на рефлексия, която му позволява да играе това, което се нарича „наужким”: децата сериозно проиграват зададената от условията на играта ситуация.

Освен това, както е изтъкнал още в средата на 20-то столетие изследователят Владимир Пропп в своята книга Историческите корени на вълшебната приказка, понятието за вълшебна приказка е възникнало на основата на литературно обработената информация, давана на човека, когато той преминава първия етап на посвещението[1]. Под формата на повествувание за родоначалника на племето или за някой друг герой на него му се разказва за съществата от финия план, с които ще му се наложи да се сблъска на следващия етап[2].

При това ще отбележим, че разказът от трето лице за героя имал допълнителен психологически ефект с цел да се подобри възприемането на информацията. Ако на човека, преминаващ своето посвещение, биха говорили, че именно той ще трябва да срещне в началото една опасност, след това – друга, а после – и трета, то страхът, естествено възникващ у него при тези думи, би сковал неговото съзнание и би му останала малко енергия за усвояване на казаното за това, как по-добре да преодолява всяка от опасностите. Когато човекът е чул такъв разказ за някого си, информацията е била възприета по-безпристрастно и в миг на непосредствена опасност от дълбините на съзнанието му ще изплува идеята, подсказана и получена по време на първия етап на посвещението.

В рамките на разглежданата тема не е лишено от езотеричен смисъл и практическо значение и положението „Не споменавай напразно името Божие”. Представете си следната ситуация: по време на общуването в група хора всеки от нейните членове понякога споменава името на един от тях, но никой от назоваващите това име дори не си и помисля да се обръща към притежателя на това име, а прави това просто така, така да се каже, за връзка между думите.

Същото се отнася и за възклицателните изрази „О, Боже!”, „О, Господи!”, „Прости, Господи!”, „Дявол да го вземе!”, украинското „Хай йому біс!”. Вселената не търпи празно пространство – зад всяко цвете, аромат, звук, форма и така нататък, стои някакво същество. И още повече – колкото и странно да се стори на някого това, думите, наричани празни, не са празни думи. Те, както и различните мръсни думи, ругателните[3], а още повече думите за псувня на майка[4] са различни плевели в градината на нашата душа. Колкото повече са те, толкова по-трудно е да се отгледа в тази градина, в нашето съзнание, нещо светло.

Иисус Христос е казал: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.” А това означава, че всяка дума е ключ към измерението, с което е енергийно свързана. Използвайки едни или други думи, ние автоматично попадаме в онези светове-измерения, чиито „символи-енергийни канали” са тези думи. Затова много положения в етикета не са някакви си там условности, а представляват примери на средства за „душевна хигиена”, спомагащи да запазваме от замърсяване и самите себе си, и тези, които се намират редом с нас.

Затова е важно да променим своето отношение към всичко около нас и вътре в нас, за да стане всеки пълноправен член на Космоса, самото название на който говори едновременно и за ред, и за красота. Как да не си спомним думите на Антон Чехов за това, че „в човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите”. В това отношение не прави изключение и нашата реч, защото, както говорим, така и мислим, а както мислим, така и строим своята душа-съзнание, която използваме не само в сегашното си въплъщение, но вземаме със себе си и в по-нататъшното пътешествие, създавайки това, което наричат с термина „карма”. Затова нека бъдем осъзнати в своите мисли, думи и дела.

Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки, 09.03.2009, пн.

Превод от руски – Емилия Манолова