Проумяване на Словото
(встъпителни думи от авторите)
Скъпи Читателю! С голямо удоволствие представяме на Вашето внимание сборника си от есета, където сме направили опит да обединим в едно цяло духовно-теософските си и филологически изследвания. Предложеният цикъл е резултат от двадесетгодишни размишления за строежа на Вселената и за мястото на човека в нея, за космичните закони, за значението на Словото, за неговата роля в процеса на облагородяването на индивида и превръщането на човека в космично същество, в съзнание, което стои над Вечността.
Работата по такъв своеобразен синтез пръв започна Андрий. Неосъзнатият негов интерес към езотеричното осмисляне на думата се проявяваше още в детството му, когато в разговор той е можел да усети, че нещо в думите на събеседника му не е в ред. Тогава го пита и разпитва, за да може по-добре да разбере смисъла на казаното от него, а и да реши точно коя дума той е употребил неправилно. След това му обяснява, че по-точна е еди-коя си дума. Понякога тези спонтанни пориви на Андрий за търсене на най-точната дума можеха да предизвикат напрежение в разговора или дори скарване. Но, както е казал Аристотел, Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа.
Следващата крачка по този път при Андрий започна през 1994 г. в руския град Ростов на Дон. В беседа с един мъж-филолог той чу от него една мисъл, която тогава просто разтърси Андрий: „Думата съвест произхожда от думата вест.” По онова време авторът няколко години вече бе изучавал самостоятелно теософия и знаеше, че съвестта е гласът Божий в душата на човека, тя е показател за неговото духовно израстване: колкото по-фина и добра е съвестта на човека, толкова по-чиста и извисена е организацията на неговата душа. И колкото повече човекът научава за духовните закони на света, толкова по-многообразни стават проявленията на съвестта му. А тука се оказва, че в самата дума всичко това е било заложено, та нали лексемата вест е от същия корен, както и ведать /зная/. Съвестта е точно това: знанието у човека за духовния свят.
След няколко месеца това разтърсване отново се появи, но вече на друго ниво. Андрий вече бе поразен не от значението на една дума, а от целия език въобще. Беше през февруари 1995 г. в град Бердянск, разположен на Азовско море[1]. Тогава той четеше книгата на Елизабет Хайх „Посвещение”[2]. В нея авторката разказва за духовния си опит, натрупан в няколко въплъщения, информацията за които постепенно е възкръсвала в паметта й. Основната тема на книгата е преживяното от авторката езотерично посвещение по време на една от инкарнациите й в Древен Египет. Случайно или не, но книгата „Посвещение” послужи като подтик за Андрий да получи прозрение за значението на езика.
Стана така, че обикновено като четеше, Андрий започна да обръща внимание на някои думи, които внезапно засияваха за него като скъпоценни камъни и започваха да откриват пред взора му своите нови значения. Не казваме, че тези значения бяха нещо свръхестествено. Но Андрий започва да вижда тези думи, ще кажем просто, вече не като плоски, в две измерения, а обемни, намиращи се в триизмерното пространство. В съзнанието му сякаш бе разкъсан някакъв бент и бликнаха мощни енергии. Доколкото той можеше, започна да записва всичко, което му идваше на ум. Думите се построяваха в редици, лепваха се една за друга ту по смисъл, ту по форма, сиреч те имаха общ корен или основа. И тогава започнаха да се разрешават от само себе си голям брой измъчващи Андрий проблеми и въпроси.
Така например думата доверие разреши противоречието между религията и науката. Учените твърдят, че се опират само на фактите. Но нима са малко случаите, когато някой учен, станал вече известен и с титли, не желае да възприеме определени факти, които са в разрез с разработената от него теория? И какво е всъщност това, ако не своеобразна религия в науката? А това твърдение на религията за самата нея, че може да се изгражда само на базата на вярата? Защо тогава в своите нравоучения тя се опира на човешкия опит?[3] И защо думата вяра е от един корен с латинската дума veritas /истина/? Именно доверието е началният етап на вярата, отправната точка за поредния етап в придобиването, от съзнанието на човека, на опита, който се претопява след това в негова вяра-убеждение.
Връщаме се към разказа си за словото. Андрий биваше удивен от едно явление: нерядко това нещо, към чието разбиране той се придвижва през годините на религиозно-теософските си дирения, в езика си лежеше едва ли не на самата повърхност. За тази цел бе достатъчно да се съпоставят няколко думи и скритите зад тях понятия. По-късно той прочете в една книга на руския религиозен философ Павел Флоренский, че един физик на някакъв етап от своите занимания с наука стигнал до задънена улица и разбрал, че не му позволява да се придвижи по-нататък единствено недостатъчно развитата словесност. Има се предвид не толкова речниковият фонд, колкото механизмът на владеенето на словото. И този физик след известно време станал изтъкнат филолог…
Този неочаквано възникнал и много бързо набиращ сила клокочещ поток от думи преизпълваше Андрий. Той започна да споделя за личното си откритие с хората, с които тогава общуваше, но видя, че никой не го разбира и не го взема на сериозно. Никой от тях не осъзнава като такова значението на словото – словото като космичен фактор, призван да помогне на човека да се превърне в жител на Небето, в буквалния смисъл гражданин на Вселената. Единственият човек, който разбираше и отговаряше на думите на Андрий, бе Ольга Дмитриевна Ковтун. След няколко месеца се оженихме и тя стана спътник на Андрий в търсенето и опознаването на истината…
Не сме се стремели да обгърнем необятното и добре съзнаваме, че само сме се докоснали до тайнствата на Словото. Но и това съприкосновение би било невъзможно, ако не се бяхме опирали на постиженията и прозренията на хора, които са вървели и вървят по Пътя на осъзнаване замисъла на творението на Великия Творец. Имахме за своя цел максимално да облекчим четенето на този материал, затова се постарахме да го изложим в научно-популярен стил и с използването на бележки под линия.
Всяко от предложените на вниманието на читателя есета е писано отделно и в различно време – този времеви спектър е повече от 15 години. Затова молим читателя да бъде снизходителен и да ни прости за някои повторения, които се срещат в текста на книгата, ако тя се чете наведнъж като едно цяло.
Някои есета са посветени на онези хора, които са оставили осезаема следа в сърцето и съзнанието ни. Нека тези есета бъдат възприети от тях като знак за нашата искрена благодарност. Същевременно искаме да изразим дълбока признателност на онези приятели, които вложиха личен дял за раждането на този сборник и положиха усилия, за да може той да стигне до българския читател: Невяна Керемедчиева, Бойко и Дияна Златеви, Кристина Горанчева, Ирена Петрова, Дарина и Мариана Черневи, Емилия Манолова, Донка Драмска, Елена Попова, Дора и Атанас Стоянови, Сергий Литвиненко, Константин Златев.
Молим да се заредите с търпение, тъй като есетата са наситени с лексикален материал, но по друг начин ни е трудно да говорим за негово величество Словото. Искрено ще се радваме, ако тази наша работа подтикне и Вас към размисъл и нови открития. Своите пожелания и мисли върху повдигнатите в тази книга проблеми можете да споделите с авторите на е.mailадреси: olantarpan@mail.ruили andrij-1966@mail.ru. И нека Бог ни помага при нашата обща работа със Словото!
На добър път, скъпи Читателю!
С уважение,
Ольга и Андрий Будугаи
Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки
9 септември 2010 година, четвъртък.
[1] Бердянск е разположен в Северното Приазовие – област, където живеят много българи.Едната баба на Андрий – майката на майка му – е българка. Оформил се в лоното на руската и украинската култури, той самият твърди: „Усещам се повече като славянин, в когото се преплитат три национални енергии – българска, руска и украинска.” (Бел. прев.)
[2] Българският читател познава тази книга по превода, направен от Лилия Нанева – издадена от ХРИКЕР през 2005 и 2009 година.
[3] Когатоедин свещеник се обръща към своето паство, той не може да говори с едни и същи думи и с папуасите, и с индианците, и с европейците или пък с живеещитев равнина и с живеещите в планина или в Океания. Не може да няма разлика и между езикана свещеника от началото на 19 век, средата на 20 век и нашата съвременност …